Има много начини да се потопиш с уважение, със смирен възторг и приемане във вродените и култивираните тайнства на едно място. Най-ценният от тях, на който се крепи Резиденция Баба, е този – “очи в очи” с хората, които живеят в български села живот, който ние смеем да посетим едва за малко. Засега. Този разказ е плод на една (винаги) навременна среща в с. Огняново.

„Когато пътувах в командировки, никога не отивах да интервюирам кмета, заместниците му, не спирах на улиците за бързи „анкети”, не мислех, че това може да ми каже нещо за важните неща… Дори и за това „какво мислят хората”… обикалях и чаках. Срещата. И тя винаги се случваше. Тази беше на една улица, която изговаряше себе чрез завихрящите в жегата облаци прах преминаващи коли. Там я видях – седеше на мъничко ниско столче край пътя, дребничка, в черни дрехи, и плетеше. Видя ме отдалеч, усмихна ми се, и пак се сведе над плетивото. Добър да е денят. Защо седиш в прахоляка – я какъв хубав двор имаш в къщата си зад теб? – попитах. И наистина беше така – зад нея малко по-ниско от пътя, беше къщата – голяма, избуяла от трудната грижа за тютюна: личеше си и как е растяла лист по лист, нанизвани с лепнещи от катрана ръце върху иглата… А градината беше прекрасна: и цветята и зеленчуците изговаряха обичта, с която беше проникнала в листата, цветовете, плодовете им… Така ми е добре, чедо. Седа си тука – и аз свет виждам, и той мене – ми отговори с усмивка… И лицето й беше черно. Сигурно беше само малко над шейсетте, но годините слънце и вятър на полето, не милващи, а стръмни и отнемащи дъха, бяха издълбали каньони, приютили много мрак, болка и умора… Но когато ме гледаше, очите й бяха светли и живи… Много топли и чисти… и се усмихваше. Усмихваше се на всяка кола, на прашните вихри, на света, който я виждаше. И тя него. Говорихме си дълго…
Разбира се, първите думи бяха мъничко, по-тихо от обичайното, оплакване: така започва всеки разговор с журналист – хората изговарят най-напред това, което очакват, че е очаквано да изговорят… Продължихме и отвъд него: за децата, за радостите и надеждите… Беше хубаво, смислено и живо… Когато си тръгвах, след обичайното ми, но винаги искрено „Стоплен и усмихнат да е денят ти”, усмихнат подхвърлих, вече през рамо (бяхме говорили и за това, нали именно с него започна разговорът ни): И управията все някога ще дойде, ако не забравяме да я каним… (и произнесох думата, запазвайки пулсацията между „у” и „о” в началото на думата, която бе присъствала в разговора ни… Така ми отговори и тя: – Управията, сине, е като те тоя чорап, дето го плета – ако сега сбъркам, после мога да го поправа, само ако се върна на сбърканото…”

Снимка и разказ – Валентин Дишев

Валентин Дишев е поет, издател, визуален артист, преподавател по рефлексивна хуманитаристика и журналист. Инициатор и един от създателите на проектите „Глоси“, ArsMedia, „Национален литературен фестивал „Глоси“ (преименуван за кратко през 2010 г. в „Национален литературен фестивал „ArsMedia“), Академия Liber, „Школа за литература и хуманитаристика „Глоси“ и др… Редактор-основател и издател на списание „Глоси“, електронните мултимедийни списания за литература „Кръстопът“ и DICTUM, Издателство „АРС“… Разказва своите визуални истории чрез фотографии, артинсталации, дигитални и традиционни живопис и графика (през март 2014 г. представи и първата си самостоятелна изложба, а през април 2016-а – втората, има и три участия в общи изложби).