Миналата седмица на 4-тото ни събитие от поредицата Лаборатория „Право на култура“ успяхме да направим едно от най-радикалните неща за културния сектор – да сме в една стая (запис–по-долу). И да поговорим искрено за проблемите, решенията, нуждите – oт артисти до банки, от администрация до независим сектор, от компании до сдружения. Вероятно защото в заглавието беше болната тема за финансирането на сектора, но в съдържанието нямаше Министерство на културата. Негови представители също бяха поканени.

Инициативата за редовни срещи, изясняващи ефективността на публичните инвестиции в култура, се роди от синергията между няколко мащабни изследвания – тези за икономическия принос на културата на Обсерватория по икономика на културата и нашето първо такова Индекс „Достъп до култура“ за България, който се провежда за трета година. Разбира се, в дъното на всеобщите ни застъпничекси усилия е сърцето и експертизата на Диана Андреева-Попйорданова.

Благодарим и на Гьоте институт България, който приюти трайно идеята, и на всички организации, които се включват в неформалната ни коалиция – всеки с каквото може. Специални благодарности на Българска музикална асоциация за организационния ресурс, с който влетя! И на всички, които застанаха в нелеката позиция – пред скептичния ни сектор – Изпълнителната агенция за малки и средни предприятия, Българската банка за развитие, НФК в лицето на администрацията си.

Имаше нужда от този разговор. Виж целия разговор в записа:

Някои от ключовите моменти и резултати:

• Осиновиха ни. Министерството на културата е несигурен сюзник, НФК не може да събере УС и това го прави неоперативен, но, оказва се, интерес към един от най-бързо растящите в икономически измерители сектори имат от Министерство на иновациите и растежа. Диалогични са и отворени за взаимодействие.
• Получихме покана да създадем работна група, чиято задача ще е създаване на нова финансираща програма, насочена към сектора, към МИР.
• Разбрахме, че НФК има нужда от повече срещи като тази, но няма бюджет за това. Канете негови представители – разговорът беше полезен да разберем в каква ситуация е администрацията на Фонда и да обсъдим подобрения, работещи за двете страни.
• Разбрахме, че акробатиките на продуцентите в киното са проблемни за банковата система в нейния опит да създаде специални инструменти, подкрепящи българското кино. За щастие, тези наблюдения не се отнасят до други подсектори, но банките не знаят това.
• Това не отменя факта, че банковата система ни вижда като unbankable, не разбира в този многообразен ландшафт как може да си НПО и да имаш и стопанска дейност (както отбеляза един от присъстващите – за данъците ни от стопанска дейност не се отличаваме, когато плащаме). Инструменти, които са нисколихвени и с гаранция от държавата чрез министерство, са възможност.
• Измерването на стойността на културата. Големият въпрос. Може да благодарим на експертния подход на Диана Андреева, че разполагаме с цифри, които са необорими по отношение на икономическия принос. Секторът внася над 7 % от БВП и бележи експоненциален растеж от 2021-ва, а му се отделя 0,5 % от БВП. Оказва се, че културата е една много добра инвестиция. Проблемът е, че много от организациите плащат тази разлика и носят рисковете за този растеж съвсем сами. Да сравним например тези пари с парите от хазарт, които на фона на комарджийската „култура“, която процъфтява, са трохи. За това е необходима отделна среща. Или пък протест.
• Има организации, разбира се, които с дейностите си – без да искат или просто защото са изпреварили държавните служители на базата на ценностите си, – изпълняват държавните ни ангажименти към конвенции и споразумения, гарантиращи достъпа до култура и опредметяващи нейната социална фунцкция. Те работят с приоритетни за работа групи – младежи с агресивни прояви, възрастни, хора с увреждания и още много други, но с малко средства и финансова несигурност, каквато за такива групи е недопустима. За тях би следвало да има ресурс за стратегическо финансиране.

Но каква култура – светът е във фаза, в която се решава в чатове да се хвърлят бомби. Именно затова – геополитическият сандвич, в който сме, е преди всичко културна война.